Светлината и глъчката на отминаващите празници я заглушават навсякъде. Където и да иде, все с тях се сблъсква. Разхожда се сама в големия претъпкан мол, блъскат я не само препълнените колички и торби на забързаните младежи и девойки, но и тяхното ведро настроение. А тя няма никакво. Пак е сама. Отново няма за кого да приготви сладкиш, да направи кафе сутринта на закуска.
Облечена е в пуловер и спорни дънки, сяда на маса в близкото бистро и започва да разказва. Говори тихо, сдържано, понякога дори се запъва, така, сякаш не си заслужава да я слушаме. Говори за себе си.
Всъщност разказва за един остров, който се състои от жилището й в отдалечен южен квартал, от кратки пътеки – до лекаря, до магазина. Островът се състои и от сухо и сиво ежедневие, в което има толкова много време, но храната излиза от микровълновата… От един Аз, на който му липсва Ти.
Докато разказва, неволно се сещаме за изменника, когото британският капитан Франсис Дрейк изправил пред избора да живее изоставен на самотен бряг или да бъде обезглавен. И той избрал смъртта, защото е знаел, че социалната изолация ще го убие също както секирата. Само че много по-бавно.
Не са ли били винаги обаче самотните острови мечтани дестинации? Място за бягство от забързания делник. Наистина, самотата може да значи и запълване. Лекарство за прекаленото… прекалено общество, прекалено партньорство, прекалено разсейване, прекалено заслепяване. Тогава самотата може да е обратно печелене на многообразието на възприятията ни, на интензивност… Но тази самота е срочна, тя е белязана от очакването за завръщане в общността.
Нейната самота е безсрочна. Тя не означава запълване, а празнота. Празнота на чувствата и мисленето, на обичта и живота. Продължителна самота, белязана от чакането. Да, тя чака телефонът да звънне, някой да дойде неочаквано на гости, въобще нещо да се случи.
Изследователите на човешката еволюция познават този феномен. И причините за него – безпомощността, с която хората се появяват на този свят, нуждата от помощ, която ги придружава дълго след раждането… “Принадлежността е една от основните човешки потребности, подобно на храната, водата и съня”, казва професорът по психология Джон Кациопо. “Човекът става Аз само след като е с Ти”, обяснява още по-просто израелският философ Мартин Бубер.
Затова и стотици телевизионни канала, двд-та и музика не могат да сторят нищо срещу леденото чувство на социалната изолация. Терористката от ЕТА Биргит Хогефелт, която излежава присъдата си в клетка с телевизия, книги, вестници, но далече от други затворници, написа: “Изолацията е това, че никога не може да си с други хора, винаги си сам, със себе си. А в изолация всяко настроение преминава в празнотата.”
Една евентуална партия на самотниците би била доста млада. Напук на очакванията, не възрастните са тези, които са нападнати от тази болест. Най-често хората между 30 и 40 години признават, че са самотни. На тази възраст хората се женят, създават семейства, имат деца, строят жилища. Живот, в който това не се случва, може да се окачестви от хората на тази възраст като истинска катастрофа. Никакво движение, никакво развитие.
Тя познава това чувство. Седи в бистрото на мола, допива кафето си и съжалява, че последната глътка не е така вкусна, както първата. Нито на кафето, нито на живота…
